А всичко започна с едни джанти 16-ски, 5 по 100 за американската ни кола…
Влязох в дните на Страстната седмица преди Великден в оборотния магазин за месо в местното селско градче, наброяващо не нам колко си илядо души. Докато гледах виещата се като хоро опашка от хора с гладни погледи пред витрините с прясно охладено, розовеещо се месо, ми дойде наум въпросът: „Тия хора постят ли, що ли?“.
Наредих се и аз на опашката, заради съпружеското тяло, което не признава такива изпитания като 40-сетдневния пост, и чинно си чакаше в колата животоспасяващите шкембе и кюфтенца…
Застанах зад една дребна, около 70-80 годишна старица с протрито вълнено палто, което не си знаеше годините, тежко и неудобно като рицарски доспехи от Средновековието. Бялата й коса, тук-там пожълтяла, се спускаше досами раменете на палтото, което продължаваше до коленете. Оттам се виждаше бежов чорапогащник, от твърдите, които се продаваха по времето на социализма, който завършваше в протрити и закривени от носене обувки. Обувки на десетилетия… Които някога са били таман, но притежателят им неусетно под товара на годините някак се е смалил и снижил, та са му станали големи.
Белокосата не откъсваше очи от хладилната витрина, на която бяха наредени родопскa и сръбска наденица, шварма, овкусени свински парчета за скара, обилно поръсени с едра чубрица, свински врат, гърди, черен дроб, а досами тях пилешки, пресни бутчета, кайма за кебапчета и кюфтета…
Опашката пред бабата свърши и дойде нейният ред, но тя се бе залепила да гледа едно агнешко и не отиваше да касата.
Стоях зад нея и търпението започна да ме напуска.
– Кой е наред? – попита продавачката.
Бабата остана все тъй загледана в определената мръвка, която я зовеше неистово от хладилната витрина и не я пускаше да иде до касовия апарат.
Чевръста циганка изскочи отнякъде направо отпред и започва да поръчва.
В туй време зад гърбовете ни се понесоха свежи агнета. Цели или разрязани на половина, изчистени, с печат на български производител. Снабдителят услужливо ни показваше етикетите на стоката, опаковани в прозрачно фолио и готови да се хвърлят в голяма фурна. Или да се пекат на бавно чеверме. Агнешко, което отлично върви с голяма тава, пълна със зелена салата, овкусена със зелен лук, оцет, сол и оливце… Идва ти да седнеш и да споделиш това блаженство с цялото си семейство, плюс неограничено количество червено, но домашно вино, под акомпанимента на народна музика на Великия ден. Те, тва е празник!
Наведох се към възрастната жена и й прошепнах:
– Агнешкото… съвсем прясно е…
Тя ме погледна с един такъв поглед… – нито алчен, нито лаком, нито безумен.
– Иди, чедо, иди. Аз ще погледам още…
Взех, каквото взех, и чух зад мен, че един клиент купува половин агне за 70 лв. А бабата молеше продавачката да й отреже част от агнето. „Но тази част не се реже, бабо!“ – отвърна й касиерката.
Бабата си излезе с празни ръце.
….
След около половин час се явях при куриерската фирма, която ми достави летите джанти от другия край на страната – Козлодуй. Защото по прекрасните ни пътища, осеяни с дупки, в чийто параметри спокойно влиза бразилски крокодил, имах нещастието да изкъртя зверски джантите на луксозното ни возило. Обиколих няколко морги и магазини, но под 350 лв. за 4 джанти цена не намерих. Били не знам каква си специфика… американска му работа, не отговаряли и т.н. Пусто, нямам печатница за пари, ни златно магаренце, и неистово търсех да намеря най-евтините такива джанти.
След седмично търсене в мрежата ми ги изпратиха с куриер чак от Северна България. Бързо броих парите и щастливият ми съпруг започна да поставя едната от тях направо на тротоара, досами куриерите. И разбира се, джантата стана, но не и болтовете….
Ох, мъка след мъка, живо наказание. Всяко нещо по тази територия е съпроводено с огромни перипетии и сложни усилия. Решихме и тръгнахме за другия близък град – Асеновград, за да търсим по автоморгите специфичните болтове. Законът на Мърфи се стовари върху ни със страшна сила. (Но ние не се предадохме, нали се българи, инатът ни умира последен…) След множество премеждия и скитане из града се разбрахме с един доверен стругар да направи въпросните болтове (които бяха с някаква специфична конусовидна форма), оставихме му джантите и, вече уморени, спряхме до една гаражна баничарница, примрели от глад.
Мъжът ми си взе мит с кренвирш за левче (дюнерите струваха поне двойно) и лакомо заръфа в колата. Аз се въздържах с уговорката, че… ще обядвам като се приберем у дома.
В туй време непозната възрастна жена се залепи на прозореца до похапващия ми мъж и нещо започна да му говори. Тъй като бях на навигаторското място и не чувах добре, протегнах шия към нея и се поинтерисувах за какво иде реч.
Бабата срамежливо побутваше някакви сини платчета, свързани помежду си с дълга връзка.
– За хляб, чедо… Хляб да си купя… 0.50 ст. едното. Хващалки за тавата. Да си вадиш сладкото…
Подадох желязното левче, а сърцето ми се стегна в желязна хватка.
Дали утре и аз няма така да прося милостиня, подавайки ръчно оплетени терлици, набрани лапад и коприва от близкото дере, кокичета или пък липа от съседен двор…? Защото пенсията може също да ми позволява (принуждава) да правя само това.
– Господ да ви благослови! – наричаше бабата. – Само здраве да ви дава!
– Карай! – рекох на мъжа ми.
Обърнах се на другата страна. Очите ми се бяха напълнили със сълзи.
Деси Цветанова
фото Неделян Нешев
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69