За сръбската музика, Сърбия и Надето от монтанско
Като каже някой Сърбия е една селяния...и се ядосвам. Някак имиджа и се свързва със сръбска скара, плескавици, агнета, шливовица и Лепа Брена. Алергична съм към сръбската музика, едвам я издържам, но съдбата реши да се пошегува с мен и ми прати съпруг, див фен на сръбския фолк. Та да ви разкажа за първото си и най-силно впечатление и асоциации, свързани с тази благодат.
Преди двайсет и пет години ме приеха с конкурсен изпит по рисуване в едно художествено учищище, с дизайнерски профил и приложни изкуства, близо до София. Това беше през превратната 1989 г. Тъй като бях от ,,провинцията,, - демек Пловдив ме настаниха в току-що построено общежитие, с обзаведени стаи и бани , в малки апартаменти, парно и прочие социалистически благинки.
В общежитието имаше талантливи деца от цялата страна. От Лом, от Банкя, от Годеч, Костинброд, Ихтиман и така нататък. Всичко беше чудесно, прекрасно, наспивахме се сутрин от 7.45 и притичвахме до класната стая за 5 минути, точно, колкото да стане 08.00. часа.
Софианци път пътуваха с редовните тогава влакове и пристигаха на тумби, всички заедно - преподаватели и ученици, носещи огромните папки със скици под мишница.
В часовете по приложни изкуства усилено рисувахме, дори някой ученик често позираше, вместо професионален модел. Изработвахме фигури от глина / шамот/ ,. Печахме ги в пещите на гигантския завод за порцеланови изделя ,,Изида,, , където провеждахме практиките си... Гравирахме стъкло, чаши, дори бурканчета от детски храни. По утвърдени фризове, а и често създавахме свои.
Имаше творчество, усет към красивото, дух на съперничеството кой ще стане по-голям художник или склуптор...
Повечето бяхме посредствени, но имаше и наистина надарени от Бога деца, които рисуваха фантастично, рисуваха сънища, моделираха с усет и нюх. И въобще в туй училище взимахме първите си уроци по естетика - как да различим красивото, изящното от просташкото, грозното и недомисленото.
В часовете по рисуване изучавахме що е то кич и как да се борим с него, и разбира се да не го създаваме като творци. А кичът тъкмо бе започнал да навлиза на българския пазар...
Сега вече 25 години след това, той окончателно ни е превзел, не само като стоки, а и като музика, като облекло, като мислене, като политика, като храна, дори и като начин на живот.
Тогава се смеехме и показвахме как не трябва да са се правят химикалки, на които лъскавата част имитираше метал, всъщност трябваше по правилник да е метал. Имитациите на дърво, направени от пласмаса...изкуствените цветя, гипсовите отливки на модерната тогава ,,Амазонка с лък,, побронзовени и висящи като изкуство в апартаментите на хората, картините рисувани и продаващи се на Джумаята- сладникави пезажи на море с палми, голи женски тела, и всякакви с такава стилистика нови ,,изкуства,,.
Кичът процъфтява там, където липсват морални задръжки, където има фалш, лъжа, подмяна.
Едни от първите познати кичозни статуи са в църквите / да е по-евтинко/ са на оцветения гипсов Христос или известни светци.
Евтинко, евтинко,евтинко...като че ли това е водещото при кича. Искаш да притежаваш картина, но цените обикновено са недостъпни за обикновените работещи люде. Тогава заместител се явява посредствена рисунка на художник в ярки цветове, която се закача на видно място в хола, за да я видят гостите, които идват.
,,Аааа, домакинът обича изкуство!,, - възкликват те, докато се настаняват на богатата тогава трапеза. Това беше през 90 -те години...
Сега и работещите са малко, за богата гощавка почти не може да се говори, а какво остава за изкуство...
Първите ми спомени, напоени със сръбския поп-фолк неизменно асоциирам с Надето от монтанско. Живееше в един от апартаментите на общежитието и бе дошла не толкова да рисува, по-скоро да види свят / София бе на наблизо/ и може би да се омъжи. Дребна на ръст брюнетка, може би около метър и петдесет, с големи гърди, които гордо развяваше без сутиен, къса, къдрава коса и златни обици тип ,,треперушки,,. Облечена с неизменния анцунг и ...обувки с високи токчета, тя предизвикваше насмешка у съучениците си.
Та Надето знаеше всички песни на популярната тогава Лепа Брена, Мирослав Илич пееше ги на воля и без грешка в дългите скучновати следобеди и нощи на общежитието...
Толкова намразих тази музика, че не ми се говори.Често ги изпълняваше соло, с разперени ръце, и с лице към големите прозорци на стаите, под които минаваше оживена пътека с много минувачи. Може би желеше горещо някой да види и оцени нейния талант.
 Но в мен винаги се надига този спомен, дочуя ли от нейде ,,Казни ме, казни ме....пусти ме, пусти ме- нека ти докажу!,, Или ,,Робиня съм твояяяяя,,

Имаше и готина (предполагам и все още има) сръбска музика.
Дядо ми (бог да го прости) имаше един Веф ( по-младите не знам дали са виждали такъв радиоприемник) и редовно слушаше на него наред със "Свободна Европа" и радио Београд или Скопие. А колко хора слагаха големи антени за да хващат сръбска телевизия... ...други времена бяха :)

Именно, а тогава сърбите бяха много по-напред от нас във всичко. Може би това е била причината да ги копираме. Сега, като имаме собствено ,,сръбско,, , тоест чалга, отново обаче стари сръбски хитове се въртят по нашите радио и тв станции. А в Сърбия не въртят наши и не знаят какво е явлението ,,чалга,,.