Ученически вълнения
 


Отворих старата кутия от първите ми спортни обувки ,,Адидас,, , в която пазех чернобели фотографии, отпреди четвърт век.
Припомних си параметрите на болката и копнежите, с които живеех тогава.
Сред галериите от лица се открояваше едно вдъхновяващо лице на младеж, което нарушаваше равномерния ми сън тогава, събуждаше юношески трепети и обичайните физически желания за близост.
22 години след завършването на средно-специалното училище и дълго несъстоялата се среща на класа, която все пак се СЛУЧИ в софийска пицария, преди около месец.

Отново същата остра болка в сърдечната област, отново това красиво лице, в което съм се вглеждала милион пъти, сега макар поуморено и отегчено от годините застана срещу ми...
Огромните му длани, за които мечтаех някога да ме милват, и гърдите му, в които да се скрия от целия свят...
Абсолютно с цялата си същност осъзнавам, че това няма да се случи, но колко странно, отново някогашното, добре забравено магнетично привличане отново се появи...Привличане, което нямах към никой друг от цялото училище.

Някога, около него ми порастваха криле.
Уж, без да искам, търсех близък физически контакт, я за ръката да го хвана, я по бузата да го докосна, за да усетя топлината на кожата му, я за якето да го държа.

Брутално сладко забавление за нас беше да играем театрални етюди.
Да имитираме субекта с глас, походка и да заучаваме характерни фрази на типажа. Често това бяха наши съученици, но и преподавателите не бяха пощадени в тази игра. Набелязвахме си жертва, след кратко съвещание и последваше съсредоточено наблюдение.
После, набрал умения той я имитираше и се кривеше, преправяше си гласа до неузнаваемост.
Смеехме се до физическо изтощение, докато ни заболят коремите от смях, гърчехме се по цимента дори, ритайки с крака...
Успяваше да ме развесели и в най-тъжния и депресивно мрачен ден с актьорските си умения.
Успешно имитираше и класната, като слагаше разперена ръка на гърдите си и задъхано повтаряше с леко страдалчески вид, гледайки към небето
-Ох, ученици...Ще ме уморите! Ще ме уморите!
Разбира се, ако някой имаше нестандартен визия, някакъв дефект или просто поведение, различно от това, което приемaхме за норма, моментално биваше ,,изографисан,, в етюд.

Представям ви кратка сцена от нашия юношески театър ,,Сълза и смях,,
Ани от Костинброд.

Ани тогава беше яко, здраво момиче с чуплива коса и превъзходен апетит. Добродушна , незлоблива тя не общуваше кой знае колко с връстниците си.
Често се разхождаше сама и си хапваше, по точно опостушаваше огромни количества храна.
Тогава нямаше телевизионни реклами, ако си спомняте.
1991-92 година излезе първата реклама. Беше на някакъв снакс, тип ,,пържен въздух,, с аромат на лешник или нещо такова.
Струваше цели 4 лв! Беше гръцки и името му бе много смешно- ,,футю,футю,, или нещо подобно.
Със съученичка, когато имахме кинти задължително си купувахме по една такава гадост от лафката в завод ,,Изида,, , бяхме жертви на първата в тв ефир реклама...

Тогава нямаше ,,Чипи чипс,, или ,,Ръфълс,, ,,Лейс,, ,,Доритос,,.
А чипса си беше нашенски.
В обикновено целофаново прозрачно пликче, закопчано с телбод и отгоре картонче с името на производителя.
Те такова пликче струваше 0.40 ст. мисля.
Та за Ани, с червените бузки идеше реч....

Тъй като повечето обядвахме на стола с купони и то доста обилно не ни се налагаше да си дояждаме.
Ани обаче винаги нещо дъвчеше, мезеше, мелеше и набиваше с устенцата. Веднага се превърна в любим обект за етюд, в ден, в който след излизане от столовата я видяхме да си дояжда един такъв бг чипс, от ония, с картончето на фирмата производител напечатано отгоре.
Той ме пита
-А, бе ти видя ли я да яде на стола?
Аз
-Да, видях я. Всичко си изяде! И първото, и второто... и десерта.
Той, със закачливо изражение ми каза тихо
,, Глей ся,,.
Отдалечавам се и го чакам настрани затаила дъх.
Отива при Анелия и ужким се разхожда с нея...Крачи със съвсем сериозен вид я подпитва
-О, Ани, как си...какво хапваш?
А тя най-невинно и естествено отговаря, впечатлена от момчешкото му внезапно внимание към нея
-Един чипс тука....Он е малко развАлен...., ма Я че си го Апнем....! Няма зян да иде, ми.
Младежът бързо се отдалечава, скриваме се в едно кьоше на училището и луд смях...
 
... Спомням си в 12 клас излезе първия епизод на Мистър Бийн, а аз не бях го гледала. Той ми го изигра целия в образи.
И Бийн, и как преписва на чина, и отличника как си крие тетрадката, и как подухва листите на другарчето си, за да види решена задачата. Всичко до най-малкия детайл. Нямаше смисъл да гледам филма, моя приятел беше брилянтен имитатор.

Бяхме и семейство Адамс, той Гомес, аз Мортиша. ,,Осиновявахме,, си и съученици за децата на фамилията.
Уж бяхме чистосърдечни приятели, а нощем ме изгаряха похотливи сънища, в които той засияваше в главната роля.
 
Спомням си един прекрасен, слънчев ден седяхме на бетона, облегнали гръб на общежитието. Говорели сме сигурно с часове, когато желанието да ме целуне се бе притало в гърдите ми като див котарак и напираше да изхвръкне.
Казах му с несвойнствен глас да го направи, да ме целуне...
Представях си, че ще е страстна целувка, че ще ме целуне като Рет Бътлър в ,,Отнесени от вихъра,,. Че ще съм онази, красивата Скарлет от филма, че ще избухне пламък...
Целуна ме, лекинко и нескопосано. Желанието остана в мен несбъднато. Аз съм упорита майна. Чаках през тези 4 години да се случи . Е, не се случи.

След това завършихме и се разлетяхме по света.
Хванах си за гадже един Сашо, който много ми напомняше за този забележителен съученик.
Затварях очи и заменях лицата.
Болката от неосъществения копнеж и несбъднатата любов все така си остана в мен и предопредели много бъдещи мои любовни връзки.

След години, когато животът ни пое и раздели се видяхме със старата ми ученическа любов, дори пихме кафе в заведение на Витошка.
Стори ми се някак вял, отпуснат, обезсърчен, тогава шиеше за ,,Агресия,,.
И аз не бях същата, главата ми бе пълна с идеи, с мечти, той нямаше вече първо място в сърцето ми.

След още десетина години, при едно от завръщанията си от чужбина пътувах във влака София-Пловдив и тогава неочаквано го видях.
Развиках се, крещях името му през прозореца.
Той се качи и дойде в купето.
Толкова бях щастлива, че обувката ми се скъса...
Поприказвахме си, доколкото може да се наговорим в разстоянието от София до Елин Пелин и се разделихме отново.
Дълго се вълнувах след това.
Сякаш бях намерила нещо, което търсех отдавна и отново го бях загубила. Сега, някогашните мили и наивни хлапета сме по на 40 сет.
Някои успели повече, някой по-малко.
Някой се занимават с изкуство и не изневериха на жанра, а на други децата им продължават традицията, трети пък се занимават с финанси... ...

На последвалата и закъсняла среща на класа Той влетя енергично, размествайки въздуха около нас, и каза
-Кой? Кой се смее така ? Кой ПАК се смее?
Смеех се аз, разбира се. Бях щастлива да се срещна със съучениците си след толкова много години.
Беше се разхубавил. Облечен шик, с плетена черна жилетка, под която личаха формите на добре поддържаното тяло.
Инстинктивно седнах до него, както тогава, когато бяхме деца и го стиснах за предмишницата.
Не ми омръзваше да слушам тембъра на гласа ми, хапливите му забележки, и откровено чистия като планинска вода смях .
Болката отляво отново се обади.
Сигурна съм, че ако тогава онази целувка се бе случила нещата сега щяха да са различни.
Бях готова да вървя накрай света с него, обичах го искрено и наивно, но ясно Създателят е имал други планове за нас, иначе досега да имаме не само деца, а и внуци.

Ползвай абзаци, иначе е трудно за четене :)

поправих го.

Почувствах се като отчето в изповедалнята. Пустата и кабинка, колко тайни и грехове се разкриват в нея. Особено в католическите, че нашенките си държат езика зад зъбите за такива неща. Да не си преминала в тази доминация? Всъщност грях няма, защото няма консумация. Е, жените винаги си имат платонични обекти за обожание. На моята е Хулио Иглесиас. Вторият е Ричард Чембърлейн. От последния не се опасявам, но Хулио е опасен, че и името му е едно такова...

Такова си остана, без консумация. Отчето в изповедалнята...да, точно. Това бе целта на тази изповед. А и леко намигване към ученическите години, всеки е имал такива изживявания.