Ех, не се живее лесно в нашата Родина, напоследък сполучливо преименувана с названието „територия“.
Притиска ни нещо в гърдите и ни души.
Оцеляване в Територията… Дали защото парите вечно недостигат, или защото хората около нас са някак зомбирани?
Констатираш, че въпреки постоянния работен цикъл, постоянно си без пари (този цикъл е по-редовен от месечния ми цикъл). Често живееш и на вересия. Живот назаем.
В-ключ телевизора – чувствам се идиотски от „сериозни“ и „забавни“ напъни за допълнително дебилизиране на населението.
Из-ключ…
***
Сещам се за един сигурен изход от този омагьосан кръг – пътешествие!
Тръгваме с мотора една събота сутрин около осем часа.
Изпращат ни десетки чифтове очи на популярни лица от плакатите, залепени по олющените фасади на нашето бедно и запустяло село. Между оръфаните каруци, паркирали на автобусната спирка (в XXI век най-разпространеното превозно средство на някои места в европейска България е живата тяга), надничат познати муцуни на крадливи политици…
Пак са жадни за власт, очите им присвяткват лакомо. Наближават изборите за европейски парламент и всякакъв политически слугинаж, всевъзможни скелети от гардероба на демократи, комунисти, монархисти, лица на 25-годишния преход са изпълзели от леговищата си с лъскави обещания за по-добър живот за нас, обикновените хора. Оптимистичните предложения са изобилни за тия с каруците, с версиите в тефтера на хранителния магазин, със скъсаните обувки на бос крак, псуващи целия живот.
Напускаме това сюрреалистично шоу, този безкраен предизборен карнавал, този реален Сървайвър – и по родните улици, надупчени като френско сирене, се отправяме към един по-друг свят.На юг, само на 150 км от нас, е Одрин…
Чисти улици, наредени по конец тротоари, озеленени с милиони теменужени отсечки и свежи лалета, гарнирани с изкуствени водоскоци, с тематични бронзови статуи в центъра на града -Седнала русалка, Танцуващи хора в кръг, хванати за ръце, Рибар и мрежа…
Красота! Да поседнеш на някоя градска пейка на стъргалото и да зяпаш необезпокояван живота пред теб.
Кипежа от безцелни минувачи, отрупани сергии, пазарски торби… Е, няма такова у нас.
И физиономиите им различни, и някак по-спокойни, по-преяли, по-доволни като котараци на припек.
Можеш да паркираш почти навсякъде безплатно, без да те нападнат „жилеткаджиите“ – общински служители, които уж въвеждат ред по улиците в българските градове, срещу някоя пара в замяна.
***Ухапани“ веднъж при предишно пътуване до Одрин, в ресторант без написани цени в менюто, разположен до Селимие джамия (сметката се поставя от сервитьора с поглед, зареян в облаците), този път решаваме да седнем в капанче за бързо хранене, където местните турци отсядат с цялото си домочадие. (Обикновено, където има калабалък от хора и опашка, е най-вкусно и прилично като цена.)
Гледката е повече от идилична.
Закръглени мустакати шкембелии на средна възраст и още по-закръглените им съпруги, чийто глави са обримчени с шарени шамии, и водят сюрии деца. По три-четири деца на семейство отброих. Брех, голямо семселе!
Наблюдавах туркините. Едните забулени, а други – не. Но почти всички са с ниски обувки с лека платформа и обичайните шлифери, не показващи грам голо месо, въпреки жегите.
Чуеш ли чаткане на токчета, да знаеш – не е местна, а е я българка, я гъркиня, я рускиня. Ако токчетата са в комплект с прилични крака в къса пола, правоверните поглеждат сърдито или издайнически отделят слюнка.
***
Сядаме, значи, да опитаме прочутия одрински „джигер тава“ (tava ciger) – местния специалитет. Това е пържен телешки дроб, наситнен на филийки, който се предлага с гарнитура от стар лук, нарязан на полумесеци, люта суха, кармазъ чушка и цяла кошница пухкав хляб.
Каква е изненадата ни, когато след обяда цената, обявена на листата меню, се оказва същата, каквато и написаната – 12 лири (в останалите случаи, когато поръчвахме не беше така !).
Въздъхваме облекчено и плащаме. Ашколсун!
Вътре в комплекса на джамията си пазаруваме дънки и тениски, и шантави сувенири против уроки, синьо око, метален чехъл ала Аладин, с държач за ключове.
Българската реч е навсякъде. Тълпи от жадни за „далавера шопинг“ сънародници от разни градове и села, напиращи с автобуси и с коли, с хасковска, пловдивска и дори софийска регистрация, неизменно щурмуват пазара…
Всеки българин енергично премята пълни торби.
На централната одринска улица ни подмамват предизвикателни татли (сладкиши) – истински хранителни изкушения – сочни баклави, тулумбички, саралийки с половин орех едната… Цена 14 лири за килограм. Облизваме се като заклети чревоугодници и влизаме в сладкарницата.
Мустакат, закръглен домакин, ни посреща и любезно ни дава да опитаме от стоката му, усмихвайки се… Някак традиционно от години образът на Турция за мен е свързан с баклава, турско кафе, локум и всевъзможни сладкарски изделия (и други работи, ама ще си замълча).
– Давай, давай по кило… Айде, айде! – казваме му ние и с детска радост зачакваме.
Собственикът бързо избутва момичето помощник и нарежда татлите в красиви кутии, завързва ги и с лукава усмивка ги подава на тезгяха.
Сметката… 45 лири!
Мъжът ми се възмущава:
– Как…? Как така от 28 лири за 2 килограма стана на 45 лири?
Мургавият турчинът пише на елка цената и зафърфорва нещо на турски, като сочи дисплея… Под мустак казва нещо на помощничката си. Дали не й казва: „Трай си и гледай как ще ги метна тия българи…“?
С крива усмивка и от неудобство заплащаме солените вече сладкиши, и излизаме като попарени.
Изглежда касовият бон НЕ Е традиция в Одрин.
Пишат на тия елки и туй-то.***
По-късно през ранния следобед….
На табелата за дюнер има цена 2 лири.
Поръчваме два, вече огладнели от скитосване, и мъжът ми им подава банкнота. Дюнерджията си хваща 6 лири…
– Ама защо, ама какво? – няма смисъл от такива въпроси. Изсипват ти някоя неразбираема ориенталска дума – и върви, та се разправяй с тях…
Е, мислим си, с баклавата ни измамиха, но поне други стоки напазарувахме на сметка. Чифт дънки и тениска струват, колкото кутията с баклава. Relief, братче.
***На излизане от Одрин решаваме да си купим сапуни, та нали цяла България едва ли не от Одрин пазарува! Това са така наречените „сапунени“ екскурзии.
Влизаме в едни бараки на околовръстното шосе и продавачът – любезен млад турчин ни продава шампоани на цена от 3 лири парчето (изключително евтино) и голям течен перилен препарат за черно пране, на цена от 11 лири бутилката.
Сетне, загледан в лъскавия ни жълт 850 кубиков мотор „Ямаха“, с който сме дошли, неочаквано за нас се разговарва, доколкото можем да се разберем на развален турско-български.
Обясняваме му за баклавата и как са ни измамили, а той казва, че това е нещо нормално – цената се „пишела“ според вида на клиента… Смятат колко могат да ти вземат. А въпросните сладкиши стрували 6- 7 лири, но не на идеалния център, а в покрайнините на града.
Съучастнически се съгласява с нашето огорчение, че това са бандити. И заклаща трогателно глава…
„Ех – викам си – имало и честни турци, не са всичките лукави тарикати!“.
***
Запалваме туристическия мотор, натоварени с дрънкулки и сладкиши, и славно потегляме към Южна България, където живеем.
По пътя нейде наобратно ме сразява следният надпис, изписан с червен спрей на една циментова колона на мост:
„Одрин е наш!“…
***
Каква е изненадата ми, когато още сутринта на другия ден, отваряйки течния прах за пране, установявам, че той е значително разреден.
„А, бре, комшу – казвам си – в какъв Eвропейски съюз искате да влизате с това ориенталско мислене и тарикатджилък?!“. И мислено тегля една… по техен адрес. Ама то, и ние като влязохме в този съюз, такъв европейски стандарт добихме, че си носим торби от съседите.
Деси Цветанова
ОДРИН - ЛОЗЕНГРАД, 1 ДЕН, 24.00 лв.
ИСТАНБУЛ, 1 ДЕН, МИНИАТЮРК - ТЮРКУАЗУ, 4...
СТРАНИТЕ-ПРИМАТИ ИСКАТ ДА УНИЩОЖАТ СВЕТО...
ВРЕМЕТО РЕШАВА ВСИЧКО
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela