Преизподнята

Боян вече живее при баща си и мащехата, с нейните две деца в нейното жилище.

Пенка, със звучното име често употребявано за домашен добитък го настанява във хола.

Всички си имат стаи само Боян е в преходна.

Кой където и да иде от останалите 4 човека минава през него.

Летим до България, отиваме в училището да го вземем със сестра му.

Той идва с нас в селската ни къща.

Официална вечеря, комшии, музика.

Сутринта към 4.30 ч. Боян идва да се гушне в мен в леглото.

После става и ди взима ученическата раница.

Кучето се разлайва, идва Николина и ми казва, че Боян е избягал в тъмното.

Тръгваме да тичаме след него по сънените улици на селото.

Не го догонваме, а баща му и мащехата го качват в кола и отпрашват.

Не разбирам защо.

Сълзите ми текат.

Никой не го е нагрубил.

Боже, толкова е нечестно!

…

След години разбирам, че баща му го е накарал да избяга.

…

Следващ път отиваме да го вземем от училището отново.

Той отказва да дойде. Полицията идва,  но е безсилна.

Друсам се с валериан и цигари, за да не колабирам.

Сестра му Николина с нервна криза.

Мъж номер 2 отказа да видя сина си  година и 10 месеца.

Пиша на социалните, а те проявяват безсилие.

Осигуриха ми само две срещи по 30  мин в сградата на Закрила на детето.

Боян не говори.

Пораснал си, сине.

Защо, ма мамо мълчиш?

Прегърнах го, лицето му безизразно, но сърчицето му се разтупка неистово.

Мъка.